Росица Николова

ЗДРАВЕЙТЕ,  ЕВРОПЕЙЦИ! 

За малко щях да ви подмина, но в тая прекрасна утрин, обещаваща един чудесен и слънчев евроден, просто не мога да не протегна ръка, да не ви погледна с ведър поглед и да не ви поздравя:
  Здравейте, европейци!
Сега отивам на общинския пазар, за да си направя някоя европокупка и да се порадвам на веселата пъстрота и глъч. И понеже имам поръчка за три метра трикольорна лента, тръгвам да я диря. (Нали се сещате за коя лента става въпрос?  
...За оная, която от време на време президентът срязва на две по телевизията.)
Обикалям книжарници, дрогерии, кинкалерии и задавам един и същи въпрос:
Извинете, имате ли трикольорна лента?
Не! ­ категорично отговарят, без да се замислят, без да обещават, че  стока ще пристигне всеки момент.
"Бя-ло, зе-ле-но, чер-ве-но..." ­ несъзнателно ми се натрапва бодър припев от безвъзвратното ми детство...
Извинете, трикольорна лента?
Трикольорна?... Не-е-е! Лента само за касов апарат!
И това ако не е евроотговор.
 
 
СВЕТУЛКАТА И ГРАДЪТ
Душна юнска вечер. Прогнозата за времето носи известна хладинка и градът, облекчен се кани да си ляга. Отваря прозорци, проскърцва балконски врати, коментира блажените 3-4 градуса, с които утре ще се понижат  досегашните 35.
С оросено чело и бавна походка тръгвам към спалнята. Угасям  лампите по пътя си, препятствана от неориентирано малко коте, мрънкащо и  спъващо се в чехлите ми. Потискащата, уплътнена от умората и жегата тъмнина изведнъж   рязко се насича и бодро се надрасква от бързите и блестящи пируети на... светулка. 
Боже! Истинска светулка! Мъничка, черничка с фосфоресциращо коремче. Примъквам се до леглото и сядам да я съзерцавам. Необичайната за нея къщна атмосфера тревожи крехкото същество. Може би затуй се удря  няколко пъти в стъклото, без да уцели отворения прозорец. Той пък от своя страна не е никакво спасение с прикованата си ситна мрежа. Усетила  добронамереното ми присъствие, светулката изпраща няколко дружески сигнала: дълги-къси, дълги-къси, къси-къси... Подавам ръката си. Тя  облазва дланта ми и поема по показалеца, за да стигне до върха му. През туй време успявам  да притичам и отворя входната врата. И тя излита... По-скоро изчезва... разтваря се... стапя се в тъмното. Толкова невероятно е, че не вярвам. Обхождам с поглед всички посоки ­ няма я. Вдигам очи  и се смръзвам. В порива си нагоре светулката  е попаднала в дебела паяжина. Мърда безпомощно и пръска тревожни, ярки сигнали. Докато домъкна стол от кухнята и се покача на него, огромен, дебел паяк вече  е успял да я обкрачи с гадните си мъхести крака и стръвното  намерение   да я парализира. С един замах на метлата свалям както паяка и светулката, така също и нелегалното му, прашясало свърталище, осеяно с трофеи, скелети, хитинови черупки, изпити насекоми и буболечки  ­  все следи от хищни пиршества в непоглеждания от мен тъмен ъгъл над вратата ми.
Много, ама много внимателно освобождавам крилцата от лепкавите нишки и след миг тя облекчено пропълзява... И ето, че се случва нещо съвсем непредвидимо.
Малкото, галено котенце, което до тоя миг е извън вниманието ми, се хвърля като освирепял тигър, помита светулчицата  с розовото си езиче и затваря уста.  Спасителната акция изненадва и мен самата. С едната си ръка светкавично вдигам котето за врата, а с другата ­ миг преди да преглътне, стисвам между челюстите му. Злощастното насекомче, олигавено и полумъртво свети на бавни, бледи, угасващи батерийки. Сядам  на пода и се разплаквам. По-точно е да се каже ­ разревавам  се. Като дете. Дете, което е сърдито на целия свят. Дете, което си иска светулката и това си е!
Сълзите ми извират драматично, необратимо, справедливо, истински, като порой. Плачех си за бедната, невинна душица, носеща жътва, радост, ситост, светлина. Но долетяла по независими от ней причини в пълния, препълнен с безброй капани жесток, алуминиев, стъклен, лъскав, измамен град. Та, това си бе съдба! Съдба в мащаб: един живот на буболечка към един човешки.
Така, ревейки, сигурно щях да си осъмна, ако една от сълзите ми съвсем случайно не попада на обърнатото коремче... И оттук насетне става магия... химическа реакция... някой може би е  чул воплите ми или тя самата излиза  от вцепенение, но се размърдва. Светлинката ба-а-авно запулсирва и се уплътнява. Само след секунди засветва убедително, настоятелно и живо. Светулката набира енергия, обръща се, стъпва на крачетата си и  запълзява неуверено... Но, всъщност аз за какво съм тук!? Поемам я внимателно, отварям широко пътната врата и се разпореждам високо:
Бягай!
Тя се суети за кратко, обхожда за последно познатия показалец стига до върха му. И литва! В правилната според мен посока. Фенерчето като по морз ми сигнализира: къси-дълги, къси-дълги, дълги-дълги, безкрайни...
Тая нощ сънят ми е дълбок и непробуден. Сън на заслужил герой. Вселената ми благодари за проявения хуманизъм и жегата не ме терзае. Светулката я бе отнесла към златните юнски нивя, където всъщност беше мястото