Ради Стайков

ГЛАСОВЕ ОТ МИНАЛОТО 
 
Тясна, стръмна и лъкатушеща, улицата започваше от полите на Балкана и създаваше илюзията за пълноводен поток, по бреговете на който са накацали в мирно съжителство стари и нови къщи, всяка носеща неповторимия чар на своята епоха, но обединени от общия стремеж на стопаните си да бъдат кокетни и обкичени с много и свежа зеленина. В устието на потока, до голямата черна река на магистралата, в дълбочина на потъналия в градинки с най-чудновати цветя двор, се белееше двуетажна къща, носеща белезите на старинна красота и чертите на новото ­ две допълващи се по хармония и съчетани с вкус линии, създаващи странен хибрид.
Зад полуоткрехнатата, масивна и обкована с метал врата една жена, облечена в черно, тревожно се взираше в падналите ниско над земята черни, мрачни замрели в измамен покой буреносни облаци. В настъпилия здрач очите и трескаво опипваха неясните контури на вход-ната врата с една ненаситна жажда и огромно вълнение, в едно болезнено очакване от предстояща среща. В същност тя никого не очакваше, но женската интуиция натрапчиво подсказваше, че трябва да бди за тези мигове на съприкосновение, за тези неповторими мигове на срещи с това, което така болезнено и безвъзвратно беше изгубила в прекалено кратък срок.
Смъртта на съпруга си, макар и неочаквана, тя успя да понесе по един достоен начин, като една неизбежност, застанала на пътя . Това беше болезнен удар от загубата на прекалено близък човек, с когото я свързваха много години съвместен живот, изпълнен с разбирателство и голямо взаимно уважение.
Характерът на баба Костадинка беше такъв, че тя прикри скръбта дълбоко в сърцето си и я съхрани само за себе си. Последвалият втори, много по тежък удар ­ загубата на единствената дъщеря ­ съвсем я преобрази. Острието на длетото на скръбта впи дълбоко своите хищни нокти и набразди лицето до неузнаваемост. 
Огънят на нестихващата жизненост и веселие, който вечно гореше в очите като огнена клада, готова да прогони мрака на тъгата от всяко сърце, постепенно угасна, за да останат само отделни догарящи въглени. Добрите думи, младежкото чувство за хумор, огромната душевна доброта, веселият нрав бяха част от огромното богатство на нейната личност. Тялото, болезнено наранено, стоеше на пo-ниско стъпало от духа, извисил се високо и гордо над личните несполуки, презрително надсмиващ се над всяка сполетяла я трагедия.
Само над една слабост баба Костадинка не успя да вземе връх. Вечер, неузнаваемо преобразена, тя заживяваше със спомена, отдала се всецяло на среща с миналото. Това бяха мигове, в които желанието ярко се открояваше над мисълта за безвъзвратно загубеното и насочваше съзнанието към пропастта на безразсъдството, граничещо с илюзията на самозалъгването. Това желание беше толкова силно и неговата власт така огромна, че искрата на останалия здрав разум бързо угасваше при трепетите на мнимите срещи.
Баба Костадинка напрегна зрението си до болка, но непрогледната тъмнина като тежка, плътна завеса спускаше своя плащ и светлината, излизаща от полуотворената врата, попадаше в прегръдките на нощта и угасваше в тях. 
Вятърът палаво нахлу в стаята и с хладния си дъх я върна към действителността.
Ще настине внучето ­ мина бързо през ума и тя хвърли бърз поглед към ъгъла на стаята. Там, под неголям, прикрит с битово перде прозорец, на детско креватче сладко спеше едногодишно момченце, поставило розовите си ръчички като венец около пълничкото си личице. 
В миг то махна нежно с ръка и озари лицето си с чара на чиста, неподправена, неповторима и завладяваща детска усмивка.
Очите неволно се просълзиха. В него тя виждаше дъщеря си, част от себе си. То беше единственият лъч във вече догарящия живот. Това беше разбрал нейният зет и не беше пожелал да я лиши от присъствието му. Той не желаеше дори за миг да си представи колко пагубно би се отразило това върху бъдещия живот, лишен от единствения му смисъл. Естеството на работата му често налагаше отсъствието му от къщи, нещо което се беше случило и тази вечер. Това бяха тези мигове от живота на баба Костадинка, когато тя напускаше света на действителността и се пренасяше в света на въображаемото. Не беше вярваща, но не успяваше да се отърси от чувството, че съпругът духом присъства и това трескаво я завладяваше. В такова състояние беше изпаднала и тази вечер.
Изведнъж вратата рязко се отвори и в стаята нахлу струя студен въздух. С енергична походка, неподозирана за нейната възраст, тя притича до внучето и внимателно, с голяма нежност го зави с одеалото, като остави само лицето му открито. След това баба Костадинка се запъти към отворената врата. Побърза да я затвори преди да е налетял поредният пристъп на вятъра, когато един познат глас с тревога прошепна:
Защо ме пъдиш, майко?
Една непозната вътрешна сила я застави да спре, хванала дръжката на вратата. В нея се пробуди трепета на надеждата, породен от упрека в гласа на дъщеря . Тя често чуваше, по-точно мислено възпроизвеждаше диалози със съпруга си, но с дъщеря си за първи път контактуваше след нейната смърт. И може би защото това стана така неочаквано, баба Костадинка почувства парализиращото въздействие на гласа и своята неспособност да реагира с движение или реплика. Страхът за миг прикова нозете, обходи със замразяващ дъх плътта и потисна дишането . Това продължи само секунди, след което страхът я напусна, прогонен от желанието да поговори с единствената си рожба.
Дъще! ­ задъхано изхлипа старицата. 
Инстинктивно тя притвори вратата и тръгна напред,  водена от огромното желание да разговаря с дъщеря си. Това беше едно бленувано завръщане към безвъзвратно загубеното.
Силният пристъп на пропития с влага въздух я блъсна силно в лицето, отметна черната забрадка и засвири тъжно в жиците като далечен хор от хиляди скърбящи гърла.
Почакай, дъще, аз съм твоята майка! ­ застена сподавено баба Костадинка и протегна ръце към миража на помрачения си разум.
Фиууу ­ изсвири отново вятърът, сякаш присмивайки се над нещастието . Тя залиташе с препълнени от надежда и сълзи очи и твърдо устоявайки на насрещния вятър, крачка по крачка упорито вървеше напред. Ръцете трескаво опипваха мрака, готови всеки момент да докоснат въображаемият лик на чедото , краката, движени от енергията на желанието, я носеха все по-близо до миража на съзнанието. Сърцето и болезнено се свиваше при всеки импулс на болната мисъл. Тя бавно крачеше напред към несъществуващия образ на самоизмамата. 
Внезапно един силует от плът, от жива човешка плът, открехна вратата и запълни рамката като незван призрак.
Дали не полудявам? ­ промълви тихо на себе си тя и връщането към здравия разум и реалността я парализира с огнените тръпки на едно ново чувство ­ страха. Отекналите по алеята стъпки и гласът на зет Кирил я върнаха напълно в света на действителността.
Пак ли, майко? ­ почти със страх прошепна Кирил и нежно я хвана под ръка. ­ Остави това, майко, нима вярваш в несъществуващото? Съвземи се, така съвсем ще се съсипеш!
Нищо, сине ­ промълви виновно тя. Не се сърди на старицата и не и забелязвай. Времето ще ме излекува. Знам, че това са рожби на гаснещото ми съзнание, но за мен то е толкова необходимо, колкото на тебе ­ синът. 
В миг небето, прорязано от една светкавица, се разкъса и полетя надолу, понесло сълзите на света. Подхванати от пристъпите на свирепия вятър, водните потоци на талази обливаха прозорците, почуквайки по стъклата като пръсти на мъртвец, сетне, уморени от тази игра, се устремяваха яростно върху нежните листа на цветята, огъваха крехките им стебла, но не успели да ги прекършат, отново стоварваха своя гняв върху прозорците.
Небето се запалваше с ослепителен блясък, но угасено от водната стихия, простенваше с адски тътен, от който сърцата инстинктивно се скриваха в най-затънтеното кътче на гръдта.
Това още повече потискаше Кирил.
Трябва да направя нещо, за да я изведа от това състояние ­ тази мисъл все по-натрапчиво го измъчваше.
Тежката длан на умората бързо склопи клепачите му и той бързо се пренесе в света на отморяващия здрав сън.
Острият звън на будилника го върна в реалностите на новия ден. Отвори очи и погледна към детското креватче. През тази нощ Кирил не беше чул сина си нито веднъж да проплаче. Усмихна се, когато видя баба Костадинка заспала, опряла глава на детското креватче. Настойчивият звън на будилника не беше я пробудил.
Издебнала ме е старицата и когато съм заспал, е отишла при внучето си ­ прецени бързо той и стана от леглото.
Навън денят се усмихваше виновно и с палав лъч докосваше детското креватче, сякаш искаше прошка за зловещата нощ.
Кирил взе едно одеало, наметна старицата и потъна в перипетиите на новия ден.