Мария Хаджикиркова

СКАКАЛЦИТЕ НА ИВАНЧО 

Пролетното слънце весело напичаше над зашумения със свежа зеленина двор. Във въздуха се носеше ароматът на цъфналите зюмбюли и нарциси, и жуженето на пчелите, които прехвърчаха от цвят на цвят.
Дядо Петър Козарев се препичаше на прага пред къщата и се вслушваше в гласа на внучката си, която учеше под една цъфнала праскова. Напрягаше слуха си да разбере думите, но уви ­ чуваше само гласа.
Най-после момиченцето млъкна, затвори учебника и тръгна към къщи.
Любопитен, старецът я попита:
Пешке, кажи дядовата, какво чете досега?
Учих стихотворение, дядо.
Ела по-близо, че не те чувам. Стихотворение ли казваш? Я ми го издекламирай! Много обичам да слушам стихотворения. И ми кажи кой го е написал.
Това стихотворение, дядо, е от Иван Вазов, нашия съгражданин.
Скоро, Пешке, да ми го кажеш! ­ подскочи развълнуван дядо Петър.  ­ Ами ти знаеш ли, че ние с дяда ти Иван бяхме съученици!? ­ развеселен тикна назад капата си старецът.
Не знам, дядо! ­ изненадана каза внучката. ­ Ти никога не си споменавал за това ­ и любопитна седна до него, помоли го:
Разкажи ми нещо за Иван Вазов! Моля те, дядо!
Не е ставало въпрос за него, затова не съм ти казвал. Но сега първо ти ми издекламирай стихотворението, па после аз ще ти разкажа една от нашите лудории с малкия Иван ­ пазари се дядо Петър.
Аз съм българче, обичам
нашите планини зелени,
българин да се наричам
първа радост е за мене ... ­ зарецитира Пешка. Дядо Петър слушаше усмихнат с полуотворена уста мелодичните звуци, унесен в далечните си спомени. Пред очите му се появи детската фигура на Иванчо и виковето му: "Ловиииии! Дръъъъъж! ­ буца заседна в гърлото му и сълзи потекоха по старческите му бузи. След кратка пауза с дрезгав глас започна да разказва:
Колко отдавна беше това! Още пъшкахме под турско робство! То наистина нямаше турци в Сопот, само пет-шест заптиета и беят ­ бяхме привилегирован град, с по-големи права от другите селища, ама и ние си патихме от чалмалиите. Често се случваше като минат  на кон или с каруца и харесат някоя мома, да я грабнат и я отнасяха в Карлово или на запад по селата Ахиево, Рахманларе (Розино), Текето (Хр. Даново). Хеле пък тия от Карачово бяха истински разбойници ­ пладнешки!
Та... бяхме деца като теб. Точно не помня в кое отделение сме били... Тогава нямаше тетрадки. На чиновете ни имаше сандъчета със ситен пясък и по него чертаехме буквите с пръст или с клечка, пишехме цели изречения. След това започнахме да пишем на плоча (паникиса) с кондил. На тях не можеше да се пише с нищо друго освен с кондил. Той представляваше пръчица по-къса и по-тънка от вашите моливи и като че ли беше направен от цимент ли, от какво ­ не знам. Учител ни беше Йордан Ненов. Тогава стояхме цял ден в училището. До обед ни предаваха уроци и ни изпитваха, а след обяд пак там си учехме уроците. Имаше старши ученици, наричахме ги квестори, или главни надзиратели, които обикаляха около нас и проверяваха дали сме си подготвили уроците, дали сме решили задачите на плочите, и да мируваме. Защото бяхме непослушни ­ много ни се играеше и се пръскахме около училището. Тогава то беше хе-е-е там, горе на Трапето, под боровата гора. Тогава нямаше и борова гора, засадиха я по-късно около 1912 година, или с две-три години по-късно, не помня точно. Наблизо имаше храсталаци, полянки. Ние с Иванчо си имахме наша полянка и често ходихме на нея да се попечем на слънчице, да починем, да подишаме спокойно чистия въздух, да се порадваме на тишината.
Двамата ни свързваше това, че не обичахме аритметиката. 
Тоя ден имахме да решаваме задачи, ама не ни се щеше. Зарязахме ги и отидохме на нашата полянка. Излегнахме се на тревата по гръб и загледахме небето. Чудехме се на хубавия му син цвят, гледахме полета на птичките и ги разпознавахме какви са. Около нас подскачаха скакалци, пееха щурци, прехвърчаха пеперуди. Един скакалец кацна на ръката на Иванчо. Той се плесна да го пропъди, но извъднъж се сети нещо и подскочи, с дяволит глас каза:
Пеца, знаеш ли какво? Хайде да наловим скакалци! Ще ги занесем в училище и ще ги пуснем! Голям смях ще падне, а?
Аз се съгласих. Обаче нямаше в какво да ги слагаме, затова опразнихме джобовете си. Какво ли нямаше в тях! Даже и конци извадихме. И пак на Ивамчо му хрумна:
Ей, Пеца, хайде да вземем да ги вържем, а! И се замъчихме да ги връзваме. Правехме клуп и го нанизвахме на главата или през крилата, както дойдеше. Работата не беше лесна, защото се изхлузваха. Навързвахме четири връзки ­ по две на момче, мушкахме ги в джобовете и се прибрахме в училище. Квесторите бяха забелязали, че ни няма и веднага ни лепнаха да седнем да решим задачите на плочата. Ама ние взехме, че пуснахме скакалците, като държахме конците за единия край. Някои се измъкнаха и заподскачаха из стаята, а другите ги държахме на чиновете, подръпвахме ги от време на време или ги въртяхме около главите си. Децата скочиха да гонят скакалците или искаха и те да подържат малкото останали навързани, но ние с Иванчо не им ги давахме. Квесторите не успяха да въдворят ред и тишина. Влезе учителят Йордан Ненов с пръчка в ръка. Голямата олелия го ядоса и той я плесна о масата, извика:
Тишина! Сядайте по местата си! ­ всички се разтичаха да седнат на чиновете и настана гробно мълчание. Само аз и Иванчо се въртяхме, прибирахме скакалците. Учителят се приближи до нас, разгледа навързаните насекоми и се усмихна под мустак само за секунда, и веднага смръщи вежди. Пипна ни двамата за ушите, изтегли ги, а после ни напляска с пръчката. Тогава боят беше разрешен и не минаваше ден някой да не си изпати. После ни заръча:
Утре да дойдете с бащите си! Без тях няма да ви приема! Да им кажа аз с какво се занимават синовете им в училище и да си правят сметката какво ще излезе от вас!
Вечерта Иванчо казал на баща си, че сутринта трябва заедно да отидат при учителя по еди-коя си причина. Баща му беше кротък човек, не налитал на бой, но тогава много се ядосал и го придърпал:
Ела тук, сине майчин, да ми кажеш докога ще бягаш от смятането! За какво те пращам на училище!? Да се учиш! Търговец искам да станеш, да ме смениш в дюкяна! Да те уважават хората, шапка да ти свалят! А ти! Хаирсъзин! Скакалци ще ловиш и олелия ще вдигаш! Или човек ще ставаш, или ще те пратя да пасеш патките! ­ и го напердашил с пръчка. То да било само това! Извадил тефтера с вересиите и го подал на Иванчо, поръчал му:
Докато не събереш срещу всяко име ­ кой колко има да ми дава, и после общ сбор ­ колко имам да вземам ­ няма да лягаш! Чу ли! Или ще се научиш да смяташ, или ­ казах ти: паткар ще те правя! И повече да не съм чул оплакване от теб! Утре с какви очи ще се явя пред даскала! Да потъвам в земята от срам заради тебе, а! Тая няма да я бъде! Сядай! Започвай да събираш! ­ и Иванчо до полунощ смятал вересиите. Това за него беше истинско мъчение, защото мразеше аритметиката повече от всичко друго на света. Виж, за четенето пей даваше! По цяла нощ четеше книгите на майка си, че ги и препрочиташе, разказваше ми какво пишело в тях. Беше ми много приятно да слушам разказите му. 
На сутринта баща му го доведе. Дясната ръка беше нацапана с чернило, дето писал в тефтера.
Дядо, а теб наказа ли те баща ти ­ дядо де?
С пръчка ме би и поиска да обещая, че повече няма да правя лудории в училище. Изпрати мама при учителя, защото се срамувал да отиде. Тогава всички сопотненци много държаха децата им да се учат и да са послушни, да показват, че са добре възпитани. Накрая на учебната година провеждахме изпит. Идваха гости от Карлово, Калофер, големците от града и родителите ни. После из града се коментираше кое дете най-много е вдигало ръка, колко пъти е ставало да отговаря на въпросите и какви отговори е дало ­ добри или лоши. Изобщо беше голям празник! И гражданите придобиваха представа кое дете как е усвоило учението и преценяваха кое ще стане човек и кое ­ не.
Ама и ние бяхме в предизпитна треска. Преговаряхме целия учебен материал, готвехме се с мерак за изпита ­ да не изложим себе си и родителите ни.
А Иван Вазов вдигаше ли ръка! ­ заинтересува се Пешка.
Иванчо по смятането не вдигаше ръка и учителят не го закачаше. За всичко друго вдигаше ръка, та чак ставаше от чина. Рецитираше стихотворения, разказваше наизуст цели разказчета, отговаряше на въпроси по история подробно, разказваше даже и това, което беше научил от другите книги. Присъстващите цъкаха, чудеха се как така знае толкова много. Шушукаха помежду си: "Благатки (щастливи) родители с това дете!" Леля Съба ­ майка му ­ беше доволна, гордееше се със сина си, но не и чичо Минчо ­ баща му. Той се притесняваше, защото виждаше, че Иванчо не влиза в дюкяна му, не се интересува от търговията, а по цяла нощ чете книги, хаби свещите напусто, според него.
Той не доживя да види момчето си като голям писател, защото башибозуците го убиха в подножието на Зли пролез по време на Страшното през август 1877 година. Тогава беше Освободителната Руско-турска война!
Башибозуците ни подгониха и всички сопотненци бягахме, изпълнени с ужас, нагоре из Балкана. Майка му има късмет, та живя дълго, радвала се е на писанията на сина си.
Благодаря ти, дядо! Колко неща научих за някогашното ви училище, за Иван Вазов!
Е, пак ще си приказваме... Ама, Пешке, нали ще ми прочетеш нещо от Иван Вазов, а? Някой разказ или стихотворение... Приятно ми е да се връщам назад в детството си, да си спомням за малкия Иванчо. От работа все нямах време да потърся нещо негово да прочета, но сега ти ще ми четеш...